КИЛИМАНДЖАРО

- Секция География

КИЛИМАНДЖАРОНа езика на племето суахили названието Килима Нгара означава "блестяща планина", а жителите от племето масаи, което живее в подножието на същия масив, наричат Килиманджаро  "планина на бога на студа". Тези названия еднакво вярно отразяват величието и бляскавата белота на покрития с вечен сняг африкански първенец. Възможно ли е на екватора под палещите лъчи на африканското слънце да съществува планина, покрита със сняг?

Това било загадка, която преди стотина години карала учените да се съмняват в съществуването на такава планина и да правят най-неправдоподобни догадки. В средата на XIX век пътешественикът Ребман изследвал земите около Килиманджаро. Той видял лично снежните върхове на планината и преценил, че височината им е около 3800 м. Туземните жители не познавали снега и леда, а смятали, че планината е покрита със сребро. Те разказвали на Ребман следното предание: Един от местните вождове искал да му донесат много сребро от Килиманджаро. Изпратените хора успели да достигнат до "сребърните върхове", но когато се връщали обратно, "среброто" се стопило в ръцете им. Оттогава хората смятали, че то е собственост на "бога на студа" и не посмели повече да се докоснат до него. Известието за сняг на екватора било посрещнато с недоверие и насмешка от мнозина.

Английският географ Уилям Кули даже се постарал да даде "научно обяснение" на този невероятен факт. Той считал, че белоснежното видение е резултат на оптическа измама, дължаща се на блясъка на кварцитни скали и кристални соли. Въпреки това мнозина географи и алпинисти се заинтересували и замислили експедиции за изкачване на планината. Няколко опита завършили неуспешно, а само на един се отдало да достигне до снежните простори, на височина около 5 200 м. През 1887 г. лайпцигският географ и алпинист Ханс Майер предприел изкачване на планината. Той достигнал границите на снеговете, но силна снежна Суря и пълно изтощение го принудили да се върне. След две години Майер повторил опита си и на 28 септември 1889 г. при невероятно тежки условия успял да достигне най-високата точка на Килиманджаро - вулкана Ухуру (Кибо). За първи път пред очите на човека се открил блясъкът на заледения кратер и снежната панорама на африканския първенец. По този начин съобщението за снеговете на екватора напълно било потвърдено и научно обяснено.

В Източна Африка се простира обширно лавово плато с над 1 000 м височина. В югозападната му част се намира така нареченото "Плато на гигантските кратери", единствено по своя род, наподобяващо лунен пейзаж. Между десетките вулкански кратери, високи над 3000 м, рязко се откроява снежното чело на Килиманджаро. Този масив се намира на около 3° южно от екватора. От север към юг се простира на повече от 60 км, а от запад на изток - на 90 км. Килиманджаро наподобява обширен елипсовиден корпус, образуван от сливането на трите вулкана Ухуру, Мавензи и Шира. Най-високият от тях, Ухуру, има височина 5895 м. Следователно правилно ще бъде да се казва: най-високият връх на Африка е Ухуру, издигащ се в планината Килиманджаро. Той е отдавна изгаснал вулкан. Неговият кратер има ширина 2,5 км в диаметър и дълбочина 180 м. В този кратер допълнително се е образувал по-малък вулкански конус с ширина 800 м и височина 580 м, който е изригвал по-късно - след заставането на големия кратер на Ухуру.

Конусът на загасналия вулкан Мавензи има височина 5355 м и се намира близо до Ухуру. Двата конуса си приличат твърде много, поради което местното население ги оприличава на близнаци. На Маверзи също вали сняг, но той бързо се стопява. По-нисък и по-отдалечен от тях е затихналият вулкан Шира (4006 м). Първенецът Ухуру обикновено е забулен от сива облачна пелена и пълзящи по склоновете му мъгли. Но когато тази пелена се пробие, когато лъчите на екваториалното слънце облеят гордото му чело с ярки снопове лъчи, тогава се открива необикновена гледка. Високо някъде над гъстите екваториални гори проблясват сребърно белите ледници на Ухуру и за миг ни карат да забравим непоносимия зной. Невероятно е, че на екватора, където температурата обикновено е над 30°, може да съществува сняг. Голямата надморска височина на Ухуру е причина тук много често температурата да бъде далеч под 0°, да вали сняг вместо дъжд и да се образуват ледници. Границата на вечните снегове преминава по източните склонове на 5300 м, а по останалите - на 5 400 м.По склоновете, обърнати към Индийския океан, годишните валежи са около 2 000 мм, а по останалите склонове, средно по 1000 мм. Средните годишни температури във височина се понижават, а денонощните амплитуди нарастват. На 1800 м денонощната амплитуда надвишава 10° и нощите стават твърде прохладни.

Растителността на Килиманджаро е най-добрата илюстрация за големите контрасти в неговата природа. От подножието до билото на масива се наблюдават различни растителни покривки. На височина до 1300 - 1400 м, масивът е опасан с гъсти вечнозелени екваториални гори, които не отстъпват на тези в басейна на Конго. Изкачим ли се на височина до 1800 м настъпва разреждане на гората. Дърветата са почти същите, както във влажната екваториална гора, само че са по-дребни и без подлес. В горната част на този пояс гората съвсем се разрежда и се появява саваната. Голяма част от саваните са разработени и този пояс представлява важен селскостопански район. Тук населението е най-гъсто и са създадени модерни плантации за кафе, чай, памук, захарна тръстика, батати. Изкачим ли се още по-нагоре до 2800 м, наново ще прекосим горист пояс. Дърветата тук наподобяват тези в умерените ширини. Те са дебели, покрити с мъх и рядко надхвърлят 20 м височина. В пояса на височина над 2800 м значителни пространства се заемат от ливади, а дърветата отстъпват място на ниски храсти. Прехвърлим ли 4000 м, растителността става все победна. Тревите постепенно оредяват и отстъпват място на лишеи, които покриват тук-там голите скали. Над 4500 м до границата на вечния сняг се простират обширни голи лавови полета с еднообразен вид. На 28 януари 1948 г. чехословашка експедиция се изкачи на Ухуру.

Ето впечатленията: "Ние дочакахме накрая изгрева на слънцето, но умората все повече нарастваше. Термометърът показваше минус 8°. Действието на разредения въздух си казваше думата. Болките в главата се усилваха, а пред очите ни изникваха кръгове. Но върхът ни влечеше към себе си неутолимо, както магнитът привлича желязото, и ние се приближавахме към него метър след метър. И ето накрая пред нашия взор се откри целият огромен кратер на Ухуру. За миг сърцето замря!...Накрая ние сме там, където в продължение на толкова дни бяха устремени нашите мисли. Беше студено. Поривистият вятър свиреше сред скалите, прониквайки във всички кътчета, и ни подгонваше към тесните пукнатини, където можехме да намерим убежище. Изведнъж вятърът утихна, тогава под краката ни в дълбочините на кратера се откри удивителна картина. Над гладката повърхност на овално ледено езеро се издигаха два високи ледени пилона. В огледалото на леда се отразяваха причудливи ледени сталактити и сталагмити. Ние, мълчейки, се спускахме край този кристален дворец и се чувствахме като в приказно царство. Фотографирахме трескаво. Около час стояхме на дъното на грамадния кратер, образуващ широка тераса във вътрешността на кръглия връх. Отрупан от всички страни с мощни каскади лед, кратерът приличаше на замръзнал водопад. След три часа ние достигнахме до дъното на кратера. Искаше ни се да изследваме центъра, но стените му така стръмно се спускаха, че беше рисковано да се слиза повече. Набързо заснехме няколко кадъра, боейки се да не се отровим от изпаренията, излизащи от кратера. Тук беше значително по-топло, отколкото в горните му широки части, и наоколо нямаше и следа от сняг и лед. След като крачка по крачка преодоляхме височината над леденото езеро и хвърлихме последен прощален поглед на разкошната панорама, ние тръгнахме по обратния път надолу по леда и каменните лавини, които сутринта преодоляхме с такива нечовешки усилия." Връх Ухуру е покорен вече два пъти и от български алпинисти.






Коментирай свободно: