Франсис Бейкън 1561 - 1626. Една уникална личност

- Секция История

Франсис БейкънВъпреки че години наред е бил виден английски политик и е посветил почти цялото си време и сили за укрепване на политическата си кариера, Франсис Бейкън е включен в тази поредица от статии "една уникална личност" само заради философските си произведения. С тях той става вестител на нова ера в науката: първият велик философ, осъзнал, че науката и техниката могат да преобразят света, активен застъпник на научните изследвания.

Бейкън, роден в Лондон в 1561 г., е по-малкият син на висш държавен сановник при кралица Елизабет. Дванайсетгодишен, постъпва в колежа „Тринити“ в Кеймбридж, но след три години го напуска, без да е получил диплома. На шестнайсет постъпва на работа в британското посолство в Париж. Когато става на осемнайсет, баща му умира неочаквано, без да му остави много средства. Тогава се залавя да учи право и на двайсет и една години вече може да практикува като адвокат.

Скоро след това се впуска в политическото поприще. На двайсет и три години е избран за член на Камарата на общините. Но въпреки че има високопоставени роднини и приятели и въпреки бляскавите му умствени способности, кралица Елизабет упорито отказва да го назначи на висока или доходоносна длъжност. Една от причините е, че смело се противопоставя в парламента на един данъчен законопроект, който кралицата подкрепя. Тъй като Бейкън живее разточително и вечно има дългове (веднъж дори е арестуван за това), той няма право да си позволи такова независимо поведение.

Бейкън става приятел и съветник на граф Есекс, популярен млад аристократ с политически амбиции. На свой ред Есекс става приятел на Бейкън и негов щедър благодетел. Но когато прекомерните амбиции на Есекс го изкушават да замисли заговор срещу Елизабет, Бейкън го предупреждава, че дължи вярност първо на кралицата. Въпреки всичко Есекс се опитва да приведе в изпълнение заговора; той не успява и Бейкън играе активна роля в съдебното преследване за измяна срещу графа. Есекс е обезглавен и след цялата шумотевица у много хора остава чувство на неприязън към Бейкън.

Кралица Елизабет умира в 1603 г. и Бейкън става съветник на приемника й крал Джеймс I. Той невинаги приема съветите му, но го цени високо и по време на неговото управление Бейкън неизменно напредва. В 1607 г. става правителствен юрисконсулт, в 1613-а — главен прокурор, а в 1618-а е назначен за лорд-канцлер на Англия. Същата година получава титлата барон, а в 1621 г. — виконт.

Но идва бедата. Като съдия Бейкън е приемал „подаръци“ от тъжители. Макар и обичайна практика тогава, това явно е незаконно. Политическите му противници в парламента със стръв използват тази възможност, за да му отнемат властта. Бейкън прави самопризнания и е осъден на затвор в Лондонската кула, голяма глоба и повече няма право да постъпва на държавна служба. Кралят скоро освобождава Бейкън от затвора и му опрощава глобата. Но с политическата му кариера е свършено.

Трудно е да си спомним много случаи, когато високопоставени политици са уличавани в корупция или в друго нарушение на общественото доверие. Често пъти, когато такива хора са залавяни, започват да се вайкат и защитават себе си, като твърдят, че всички си служат с измама. Приета сериозно, такава „защита“ би трябвало да означава, че корумпираният политик не трябва да бъде наказван, освен ако първо не се накажат всички корумпирани преди него. Но Бейкън реагира на присъдата си малко по-различно: „Аз бях най-справедливият съдия в Англия през последните петдесет години; но това е най-справедливото порицание в парламента през последните двеста години.“

Толкова активен и наситен политически живот сякаш не оставя място за нищо друго. Но неувяхващата си слава и мястото си в тази поредица от статии "една уникална личност" Бейкън държи на философските си произведения, а не на политическата си дейност. Първата му значителна творба са неговите „Есета“, излезли в 1597 г., а после постепенно разширявани. Написани в пестелив, превъзходен стил, те съдържат богатство от проникновени наблюдения не само по политически, а и по много лични въпроси. Ето някои характерни мисли:

За младостта и зрелостта

Младите хора са по-годни да изобретяват, отколкото да преценяват, по-годни да изпълняват, отколкото да дават съвети, и по-годни за нови начинания, отколкото за улегнала работа;…зрелите хора възразяват прекалено много, дават прекалено много съвети и рискуват прекалено малко. Несъмнено добре е да се намери работа и за едните, и за другите…, защото добродетелите на всяка възраст поправят недостатъците и на двете.

За брака и ергенството

Онзи, който има жена и деца, оставя заложници на съдбата…

(Самият Бейкън е женен, но няма деца.)

Най-значителните произведения на Бейкън са свързани с философията на науката. Той замисля голяма творба — „Инстаурацио магна“ („Голямото обновление“), в шест части. Първата част трябвало да бъде обзор на тогавашното състояние на знанието; втората — да съдържа нов метод за научни изследвания; третата да бъде сборник от емпирични данни; четвъртата да включва онагледяване на неговия нов научен метод; петата да представи някои неокончателни изводи; и последната, шестата, да представлява синтез на знанията, придобити чрез новия метод. Не е чудно, че този грандиозен замисъл — може би най-амбициозният след Аристотел — остава неизпълнен. Но „Напредъкът на знанието“ (1605) и „Новум органум“ (1620) може да се смятат за първите две части на този голям труд.

Новум органум“ („Нов инструмент“) е може би най-значителното произведение на Бейкън. Книгата е по същество призив за възприемане на емпиричния изследователски метод. Практиката да се разчита изцяло на Аристотеловата дедуктивна логика се обезсмисля, нужен е нов изследователски метод — индуктивен. Знанието не е нещо, от което започваме и от което правим изводи; то е нещо, до което стигаме. За да разберем света, трябва първо да го наблюдаваме. Първо съберете фактите, казва Бейкън, после правете изводи от тях чрез индуктивно мислене. Макар че учените не са следвали във всички подробности индуктивния метод на Бейкън, неговата главна идея — огромното значение на наблюдението и на експеримента — е сърцевината на метода му, който учените прилагат оттогава насам.

Последното произведение на Бейкън — „Новата Атлантида“, е разказ за утопична държава, разположена на въображаем остров в Тихия океан. Макар обстановката да напомня за „Утопия“ от сър Томас Мор, целият смисъл на Бейкъновата книга е различен. В нея процъфтяването и добруването на идеалната държава са пряк резултат от усилията, съсредоточени върху научните изследвания. Подразбира се, естествено, основната мисъл на Бейкън: умното приложение на научните изследвания може да донесе на хората в Европа такова благоденствие и щастие, на каквито се радват жителите на митичния остров.

Можем спокойно да кажем, че Франсис Бейкън е първият наистина модерен философ. Широките му възгледи са светски, а не религиозни, макар да е вярвал в Бога. Предпочита здравия разум пред предразсъдъците, емпиризма пред схоластиката. В политиката е повече реалист, отколкото теоретик. А колкото до класическото знание и голямата му литературна вещина, те са насочени с разбиране към науката и техниката.

Макар и правоверен англичанин, погледът му стига далеч зад границите на собствената му родина. Той различава три вида амбиции и амбициозни личности:

Първите са тези, които се стремят да разширят собствената си власт в родната си страна; те са вулгарни и извратени. Вторите полагат усилия да разширят властта на своята страна и нейния авторитет между хората; това е по-достойно, макар и не по-малко себично. Но ако човек се стреми да утвърди и разшири властта и господството на човешкия род над вселената, тази амбиция е безусловно по-благотворна и по-благородна от другите две.

Въпреки че Бейкън е апостол на науката, самият той не е учен, нито пък се опитва да се равнява с постиженията на съвременниците си. Той пренебрегва Нейпиър (открил по негово време логаритмите), Кеплер и дори сънародника си Уилям Харви. Бейкън правилно предполага, че топлината е форма на движение — важна научна мисъл; но в астрономията отказва да приеме вижданията на Коперник. Но не трябва да се забравя, че той не се опитва да представи пълна и точна поредица от научни закони. Напротив, стреми се да представи обзор на онова, което е необходимо да се научи. Целта на научни те му догадки е да бъдат са мо отправна точка за понататъшни разисквания, а не да дават окончателен отговор.

Франсис Бейкън не е първият, който разбира ползата от индуктивното мислене; не е и първият, осъзнал изгодите, които науката може да донесе на обществото. Но никой преди него не е разпространявал тези виждания толкова нашироко и с такова въодушевление. Освен това отношението на Бейкън към науката изиграва голямо въздействие, донякъде, защото пише много добре, донякъде поради славата му на виден политик. Когато в 1662 г. в Лондон се основава Кралското научно дружество за разпространение на научни знания, основателите му сочат Бейкън като свой вдъхновител. Когато по време на френското Просвещение се пише великата „Енциклопедия“, важни съставители като Дидро и Аламбер изтъкват, че са се вдъхновявали от Бейкън. И ако „Новум органум“ и „Новата Атлантида“ днес се четат по-рядко отпреди, то е, защото залегналите в тях идеи са вече много широко възприети.






Коментирай свободно: